За N  когато се събудиш


Черни невени

 

Дори сега, на сън,
ако съзра под дрехата й двата портокала
с цвета на бяло злато и сърцето като звездна нощ,
снагата, в огън изкована,
пронизана от острието, любовта що носи –
на младите години първата любов –
сърцето си в снега туптящо бих заровил

Дори сега,
ако съзра в очите-лотоси онази немощ,
родена под сладостното бреме – младостта,
аз пак протегнал бих изстрадали ръце,
от устните й пак ще пия упояващото вино
като пчела, политнала на воля,
която се опива с мед на крехки лилии.

Дори сега,
ако съзра в очите чакащи безумна болка,
ланити, хлътнали и побледнели
от треската на нашата раздяла
поднесъл бих аз любовта си със венец цветя,
нощта би станала любовник мургав,
върху гърдите на деня глава обронил.

Дори сега
в душата си, що повече не чака, аз съзирам
все образа изчезнал, все халките златни,
звънтящи в допира на малките магнолиеви листи,
и снежнобялата й мека кожа, по която
бих писал с устните си пламенни куплети,
каквито вече няма да запея.

Дори сега
смъртта донася трепета на посивели мигли,
на тъмни и безжизнени очи,
скръбта на нейната снага, от морна радост повалена,
и за утеха, малките цветчета, дето тръпнеха
под булото на нейните гърди,
а в мъката – устата, от целувки влажна.

Дори сега
я чувам да мълви за слабостта си, най-достойна,
най-силно да ме люби. Виждам хорицата дребни,
които за сребро продаваха робини по тържищата,
в талази затлъстяла плът очи да свиват;
но нея никой принц от градовете морски не откупи
в студеното си ложе да я отведе. О, моя малка,
до мене като празнична одежда ти се долепи тогаз.

Дори сега
обичам черните очи със ласка свилена,
ту в смях потънали, ту в скръб,
клепачите, що сладка сянка хвърлят,
когато погледа й нежен засенят.
Обичам устните й с аромата сочен на цветя,
вълните на косата й, от дим по-мека,
смеха й, в който изумруди палаво блестят.

Дори сега
те виждам – с леки пръсти галеше косата ми,
в една се бяха слели двете ни души, –
а споменът пламтящ говореше чрез тебе:
“О, виждала съм как, луната щом се скрие,
робините на Рати се отдават на любов,
а после се отпускат най-безгрижно и заспиват
под тежките, от злато изковани канделабри.”

Дори сега,
заслушан в думите на мъдреците,
които цяла младост са отдали в размишления,
не мога да усетя в нейните слова солта,
ни шепота на балдахина, който тулеше леглото ни,
ни малките й остроумия, от чистота пропити,
като поток забързани.

Дори сега
обичам кипарисите и розите,
големите възсини планини и хълмовете обли,
прибоя на морето... Вчера сякаш бе –
съзрях аз поглед непознат, ръце на пеперуда
и в утрото от чубриките литна чучулига,
а в бистрата река се къпеха деца...

Дори сега
аз зная – всичко на света съм вкусил,
надигал съм по пиршества стакани от злато и малахит,
ала съвсем за кратко е било забравеното време,
когато тя изпълваше ми взора –
най-яркият поток от вечна светлина.



Превод от санскритски на английски:
Е. Поуис Мадърз

Превод на български език от английски:
Кръстан Дянков

http://www.plovdiv-online.com/litswyat/23.html

макар че трябваше да го копирам в Word за да го дочета - останах без очи от тоя розов шрифт !Р

А за цвета съжелявам, но е лесно, достатъчно е да маркираш текста, и цвета се променя, няма нужда да го копираш. Но пък е хубаво да си го имаш :)

много много красота има тук
благодаря за превода

И това е най-добрия превод. Книгата ми изчезна преди години, но слава богу че м Нета вече почти всичко може да се намери.