МОЯТА  ПЕСЕН


Вземи ме, лодкарю, в своята ладия лека,
която безшумно цепи вълните смолни,
и сякаш проправя от тук до небето пътека,
и сякаш се гони с чайките смели и волни.

Когато излезем от залива, там на открито,
и капки солени пръснат нашите устни,
и вятърът южен надуе платната развити,
и лодката бяла магьосана в пътя се впустне, -

тогава, лодкарю, аз ще запея песен,
нечувана песен на моята малка родина,
чието е име облак над мене надвесен,
чиято е песен - за мене медъ и вино !

Че пеят по жътва - пеят моми тъмнооки,
момци ги припеват и вечер край порти причакват,
и пеят по сватби, седенки в нощи дълбоки,
и майките пеят - пеят когато оплакват.

О, песен такава - злокобно, сподавено-тиха,
не си още чувал - и може би никъде няма,
защото и няма - народ с орисия по-лиха,
и с мъка по тежка, и с воля - безропотно няма.

У нас планините лете не губят снега си,
морето е малко, но име носи  - Черно,
и върхът е Черен, вечно сърдит и свъсен,
и черна земята, плодна, но тъжна безмерно.

Вземи ме, лодкарю, в своята ладия лека,
която не плашат вълните пенни и смолни, -
по тях да направим една безкрайна пътека -
да стигнем небето, да стигнем чайките волни.




INTERIEUR


Ти ме гледаш тъй влюбено, нежно,
ти говориш тъй топло и предано.
Вън завива виелица снежна.
Аз те слушам, далеко загледана.

Лъхнат леки и странни парфюми
от цветята, над мене надвесени,
и напомнят самички, без думи,
че са вчера от тебе донесени.

Ти си нежен, и предан, и верен,
ти си мой неотменно и всякога -
и прости моя смях преднамерен,
мойто женско лукавство понякога.

Че и аз като тебе обичам -
безнадеждно и смъртно увлечена,
и се често напразно заричам
да не ида на среща уречена.

Но когато зачуя, че идеш,
сякаш резко, внезапно събудена,
там от другия вход без да видиш,
аз избегвам смутена, зачудена.

И отивам при него покорна,
сякаш в тъмна хипноза омаяна.
И се връщам разбита и морна,
унизена и горко разкаяна...




ВЕЧНАТА


Сега е тя безкръвна и почти безплътна,
безгласна, неподвижна, бездиханна.
Очите са притворени и хлътнали,
и все едно - дали Мария, или Анна е,
и все едно - да молите и плачете -
не ще се вдигнат тънките клепачи,
не ще помръднат стиснатите устни,
последния въздъх и стон изпуснали.
И ето, че широк и чужд е вече пръстенът
на нейните ръце навеки скръстени.

Но чувате ли вие писъка невинен
на рожбата и, в люлката съседна ? -
Там нейната безсмъртна кръв е минала
и нейната душа на тоя свят отседнала...
Ще минат дни, години и столетия,
и устните на двама млади, слети,
ще шепнат пак "Мария" или "Анна"
в нощта сред пролетни благоухания. -
А внучката ще носи всичко: името,
очите, устните, косите - на незримата.






ЕЛИСАВЕТА  БАГРЯНА

Родена в София, 1894  -  1991

Поетични книги до 1940 г.:

В е ч н а т а   и   с в я т а т а,  София, 1927,  ІІ изд. 1929

З в е з д а   на   м о р я к а,  София, 1932

С ъ р д ц е   ч о в е ш к о,  София,  1936

Прекрасни стихове! Благодаря ти,Krassko!
Припомних си, хубавите стихове на Багряна!

Годините между 1930 и 1940 - та са особено плодотворни за българската поезия, но по обясними причини този период е някакси пренебрегван от литературната ни критика за сметка на декларативната поезия след 1944 г.

Особено място тук заемат стиховете на първите ни поетеси и докато в стиховете на поетите от 1900 до 1940 г преобладава борческата - патриотична поезия със заченки на трудова поезия, при дамите виждаме началото на интимната лирика. И това са образци, които не са загубили значението си до днес. И въпреки, че на поетесите по това време са гледали като на спътници на големите ни поети и литературоведи, независимо от това те си остават в литературната ни история като първите ни "поетки" - както са ги наричали тогава.

Поздрави !

от представените ни от теб стихове !)) Учи народа от блога що е истинска поезия !
Че ме е срам да чета блоговете им !
Поздрав , скъпи !)