И тихо, с две очи,
Ти в миг, като с лъчи небесни,
От сън разбуди моето сърце.
И в рой избликнали лъчи
То трепна сгряно за живот със песни!

Но литна ти далеч,
Лъчи изгаснаха в сърцето,
Душата ми угасва в черен мрак...
Ела, ела, върни се веч,
О, първий сън върни ми на сърцето!

Сънувах: звездна, тиха бе нощта,
При мене цял унесен ти стоеше:
До тебе близко, близко, в самота
Сърце ми в трепет се топеше.

А днес, наяве ти при мен си веч,
При мене близко като в сън си, ето...
Но, ах, защо усещам те далеч,
И болно свива се сърцето?

Луната тихо грееше над нас...
Трептяхме двама ний в захлас:
и грееше чудно твоя лик -
облян от лунния светлик!

Унесена във твоите очи,
облени с лунните лъчи;
ах, първи път тогава в тях
дни светли мен усмихват се видях!...



                    *  *  *

Преди, кога се взирах в небесата,
всевишний бог ми пълнеше душата;
но днес, кога се в твоя поглед взрях,
там други бог захласната видях!

Пред този бог аз клетва веч изрекох,
в догробна служба нему се обрекох;
и с белите цветя на младостта
ще кича храма свят на любовта...

 



  Екатерина Димитрова Ненчева

 01.05.1885, Троян - 09.02.1920, Пловдив.     

 Пише стихове от 14-годишна възраст. Като студентка публикува в списанията "Летописи", "Демократически преглед", "Общо дело" и главно в сп. "Мисъл" (с псевдоним Велерина).

През 1909 издава първата си и единствена стихосбирка "Снежинки". 

Творчеството на Екатерина Ненчева е първата в българската литературна история поетична манифестация на интимния вътрешен свят на жената. Основни мотиви в поезията й са любовта и смъртта. Повечето от стихотворенията са пропити с тъжни настроения, израз на трагичната съдба и изострената чувствителност на авторката.

               Съчинения: "Снежинки".  - 1909 г.