Гледаше екрана и не вярваше на очите си. Всичко което си бяха писали през последните осем години беше изтрито. Всичките мили думи, стиховете, които беше написала за него, всичко, всичко беше изтрито. Сякаш никога не беше съществувало.
          Сърцето му спря, после нерешително удари един два пъти, сякаш не знаеше какво да прави и после тръгна отново. Явно беше решило нищо да не му спестява...
           В началото си пишеха с часове, после сложиха микрофони и камери, гледаха се и разговаряха. Накрая си говореха само по телефона и компютъра стана излишен, а след това дойдоха внучките. След втората Тя престана да се обажда по телефона. А когато той се обаждаше,  след минута се чуваше детски глас:
          - Бабо, бабо!  - И разговорът приключваше...
          А сега това. Всичко което си бяха писали през последните осем години беше изтрито. Всичко.
          След три дни събра в един чувал: компютъра, монитора, микрофона, камерата, тонколоните, дори кабелите и ги изхвърли в контейнера. Но болката в сърцето не си отиваше. Не беше заради децата. Вече беше сигурен, че си е намерила някой...
          След месец отиде на черква. Запали свещ и с часове се моли за нея.
За нея! Да бъде щастлива!...
          
         

Да...това е любовта, да мислиш за щастието на другия...
Краси, пожелавам на героя ти да срещне тази, която ще мисли за неговото щастие...

Кати написа "Тя" и беше редно да напиша: "Той"...
Двете истории са с огромна разлика във времето,
но нищо не се е променило за истинската любов.

Щастливка си, че толкова често си на морето.:)

това се казва приятна изненада!
Много ми хареса твоя герой. Рядко се среща такова благородство. Обикновено отблъснатия мъж си тръгва след гръм и трясък и порой от обиди.:)
Хубаво разказче.
Поздрави!

Напоследък имам по-малко време за блога, но дори и със закъснение, успявам да чета разказите ви.
Още много вдъхновение да имате!
А морето....хубаво си е. След време бих живяла тук, до него )))