Поетите в Blog.bg 

      Роди се поет

                    troha

В тези дни на святост и тайнство съм изкушен да представя раждането на поета. И ако раждането на новия живот е триумф на Природата, раждането на поета е триумф на Духа. Всяко раждане носи радост, а раждането на поет тук в Блог.бг за всички които обичат Поезията е двойна радост. .

Отделете един час от времето си и посетете блога и. Минете по стъпките и за да станете свидетели на раждането и прохождането. Не са много – двадесетина стихотворения. 
А тук представям поета.   

 
Автор: troha

        К Р Е Д О

 

Нека съм прозрачна и чуплива -
всеки има своето оръжие.
Аз например мога да убивам
с бистър поглед, ако ме излъжат.

Нека съм наивна и първична -
всеки има своя философия.
Аз например мразя да обкичвам
с финтифлюшки простите си строфи.

Нека съм съвсем обикновена -
всеки има своя смисъл таен.
Аз например знам, че съм родена
не да сложа точка на безкрая.

Не да нося знак за съвършенство -
залудо се кичат знаконосците.
Там, отвъд приемат общо членство
птиците, човеците и смоците...

Радост е за мен да бъда близка
с делничните и сърдечни хора.
Браво, ако майка ми е искала,
раждайки ме, в тях да се разтворя.

В техните сърца, очи и длани -
дребна, неблестяща и без име -
нека съм. И в тях да си остана!
Залог, че изобщо ме е имало.

 

 

         И Н Т И М Н О

 

Дойде време да си кажем,
че нашата любов е разнолика.
Различни майки са ни раждали
и разни гласове в кръвта ни викат.

И въпреки че сме се срещнали,
за да останем неразделни,
едва ли ще умрем безгрешници
върху семейната постеля.

Не проповядвам изневяра -
аз искам де ме имаш цялата.
Но истината е тъй стара -
че се откриваме в раздялата.

Да чакаме ли ден последен,
за да си кажем всичко честному?
Сърцата ни ако са ледени,
кому от нас ще бъде лесно?

Когато всичко е делимо
на този свят, защо обичаме?
Сега е време да те имам -
наяве, не през сън вдовичи...

Не ме е срам да се разголя,
пред теб духа си да разкрия.
Различна съм, уви. Затуй те моля
за прошка и благословия.

 

 

.

 

ТОВА СЪЗНАНИЕ ЩЕ МЕ ПОГУБИ...

 

Това съзнание ще ме погуби.
Съзнание за родство със земята -
че съм родена, първо, за да раждам,
а после, за да правя всичко друго.

Това съзнание ще ме погуби. 
Съзнание за власт над мен самата -
когато се надигам вулканично,
отдъд небето крачка да не правя.

Това съзнание ще ме погуби.
Съзнание за точните размери
на моя неизпълнен дълг към всичко,
което ме съдържа и ме храни...

 

 

 

       Е Л Е Г И Я

 

Вечерях и ти се отпусна,
лениво и тромаво тяло.
Вечерята беше ли вкусна?
Не знаеш. Не си и разбрало.

Ти просто посягаш грабливо
към хляба - без ум и стеснение.
А някъде в теб мълчаливо
душата не спира да стене.

О, нейният глад е различен
и друга е нейната жажда!
Пред друга храна коленичи
и друга вода я възражда.

Но ти си й кръста и кладата
и дните й земни са твои.
Тя, бедната - тъжна и страдаща,
живее чрез теб, но несвоя.

Свидетели неми отгоре,
звездите ще стиснат клепачи
и тази нощ нейната орис
със сини сълзи ще оплачат...

 

 

            Д У Ш А

 

Някъде в ъгъла стърже мишка.
Вън есента се оплаква.
Спят синчетата, топло дишат -
татко им спи в очакване...

Аз над листа съм отново наведена
и ми мирише на кухня.
Нищо, нали по пътеки неведоми
мислите пак ще хукнат.

Мина денят, припечелих за утре,
спържих кюфтета картофени.
Иде нощта и сред думите срутени
свят ще градя - от строфи.

Тъжна душа, без късмет орисана -
дай й поднебие бяло.
Няма да легне един път и хрисимо
сън да сънува в тялото си.

Все не харесва - ни дом, ни прегръдка,
все й е тясно в покоя.
Гони все нещо - типична хрътка.
Боже, пази, че е моя...

Свят ще гради. А светът и нехае -
тленни богатства трупа.
Ето я, спряла, отчаяно лае -
вие пред празна хралупа...

 

 

        К Л Ю Ч

 

Палитрата на думите владеем.
За миг една картина ще опишем -
със слънчево небе ще я залеем,
ще се раздвижи тя и ще задиша.

И песен-птица можем да извезем -
в човешкото сърце гнездо да свие,
и цвете да изваем... О, поезия! -
как тичаме след нейната стихия.

Но за какво? За празник ефимерен.
За глътка слава, от вина горчива,
че ключ е нужен! - а не сме намерили –
за тайната, която ни укрива...

 

 

       НА ДВАМА ПРИЯТЕЛИ

 

Часът е пет. Трагикомедия.
Подсмърчам в кърпичката носна.
Седя до вас почти на педя
и плещя глупости ядосана.

Потърсих ви - така се иска
единствено вода в пустиня.
Мираж . В очите ви се плиска
небе, изсъхнало до синьо...

Отивайте, където искате!
Поглеждате ме в упор, мрачно.
Обичам ви така неистово,
че просто искам да ви смачкам!

От ревност и обида. Разберете:
не е търпимо да сме чужди!
Не вярвам, делови, заети,
че нямате от мене нужда.

Минута още - няма повече
с очи дори да ви докосна.
Но в името на тази обич,
която беше - безвъпросна

безкористна, добра ( о, боже! -
изглеждам безвъзвратно смешна ) -
сега ви моля да отложите
задачите си крайно спешни.

За малко да ви видя същите -
момчета пак, непресметливи,
безхитростни, просторни, бъдещи..
За миг поне!...Защото си отивам.

 

 

        Р Е П Л И К А

 

Днес, когато трябва да сме честни
повече отвсякога и смели,
можем ли Вапцаровото "ресто"
някому в лицето да изстреляме?

Стиска ли ни да ударим в масата -
чак звезди сред бял ден да попадат?
Можем ли по пътища опасни
сиромаси да умрем за правдата?

Думите когато девалвират,
мисълта човешка обеднява.
Кой ще дръзне пръв от панаира
на глупостта да ни спаси тогава?

Ежим се на фактите залостени,
чоплим смело в бутафорни рани.
Кой обаче ще си сложи костите?
Кой от нас апостол ще ни стане?

Имаме ли шии за обесване?
Имаме ли кръв курбан да бъдем?
Днес, когато толкава е лесно -
повече отвсякога - да съдим...

 

     Щ А С Т И Е

 

Какво си и защо си никой, никой
не е могъл до днес да назове
с най-точно име тебе, многоликото,
дошло от неизвестни светове.

Край сребърен ковчег и гроб раззинал,
когато плачат даже и дърветета,
явяваш ни се - луда птица синя! -
и свиваш си гнездо накрай сърцето ни.

Какви са тези твои измерения?
Каква е тази твоя висша плът?
Че вдигаш от леглото уморения
и хвърляш го към нов, безкраен път.

Че камъкът от тебе оживява
и въздухът престава да тежи...
Но кой за тебе ключ е притежавал
за повече от миг един, кажи?

 

 

        
       В Е Ч Е Р

 

Никоя врата не ме очаква
Хляб за мене никой не е купил.
Празен, без душа зад мене влакът
глъхне като наниз от хралупи.

Няма ме в немигащия поглед
на влюбен мъж и майка разтревожена.
Увяхват цветовете върху роклята ми
и аз самата ставам куфар кожен.

И чакам на перона тъжно храбра,
нетърсена от никого - а вечер е! -
бездомна вещ... Дано, дано ме грабне
крадец макар, но искам да съм нечия!

 
                *   *   *
 http://troha.blog.bg/

                *   *   * 

Всеки понеделник представям поетите от Блог.бг

Чудесно представяне, чудесен поет!

az sum si q otkrila predi teb!;)

По прекрасен начин представяш прекрасни творби на истински поети!:)

грабнаха ме те3 стихове!!!

как ги намираш само, евала ...

Ааа, ако смея да кажа, аз съм я открила много преди тукашното представяне. Или може би тя ме откри с коментар... не е важно.
Радвам се, че си я оценил, защото е великолепна, истинска и просто... не ми идват още съответстващи суперлативи, но ти разбираш, какво имам предвид :)