Усмихната самота


Преживях! С теб нощи преживях. Отново тръгвам в пътят си самотен, 
но знам, че някъде вървиш без страх,
не си ти слаб, ни зъзнещ ни сиротен!
Усмихвам се на мойта самота,
защото знам, че "дадох ти ръката",
която свърши доста чудеса,
дари ми щастие-тъй свято!
И нищо, че не съм добър поет
и нищо, че не рисувам в рима
в душата си аз нека съм човек
и тя ми дава сила да ме има!
 

  Цвете

За мен и кактусът е цвете.
И то обича да цъфти.
Разлистило край себе си бодлите,
опитва само да се защити.

Не всеки би могъл да види
в кактуса таз горда красота.
За слепите бодлите си не свиди,
за смелия запазил е цвета.

 
   Към Тебе от Мен

Рисувай ме пред себе си в мислите,
не се плаши от криво огледало,
не ме променяй там, измислена,
остави ме да си бъда мойто цяло!

И нека в мислите политнали
откриеш ме, и хубава и лоша
дори когато с болка в дните ми
с остатъците се боря и троша.

Опиянявай ме на въздуха с гласът
и в твойта нощ отворил звездна порта
приюти ме,  скрий ме от светът
да се завърна в себе си, на топло.

Откривай ме, все повече разбирай,
но не заключвай свободата,
за да мога винаги да се прибирам,
при теб да търся топлината!

   Сутрешно

Разсеяно заглеждам се в тълпата,
дими отново чашата с кафе,
след рой от нощни мисли за отплата
неясен ден пред мен протегнал е ръце.

Търкалят се в поредност часовете-
платени сметки, интернет, кафе,
а в мислите бушуват ветровете-
в танго рисуват образът ти те.

     Акт

Чертаеш с пръста си пътеки..
по устни, по зърна, корем
и с трепет ласката усетил,
прехвърляш я отново в мен..

В твоят танц аз премалявам,
отнасяш силата ми-в плен,
безкрайна нежност-път оставяш..
Обичам те!-притихваш в мен.

   За теб е мисълта!

Не тръгва си от мене мисълта-
натрупва думи мълчаливи,
заключени зад пресъхнала уста,
неказани-и тъжни и щастливи..

Без вино е опита мисълта,
навлязла тъй дълбоко в мене,
проблясва пламък в пепелта
в сърцето ми-отдавна уморено..

Защо надежда внася и раздава,
защо от мисълта настава смут,
защо не си отива, а остава ?..
Ще вкамениш ли  душата ми от студ?


http://bizcocho.blog.bg/

                            *  *  *                          

                     Поетите  в  Блог.бг

След нежната поезия на дамите, изпълнена с трепети и очакване с огромно удоволствие представям една друга реалност. Стихове извиращи от чешмата на двора, прегърнали песента на чановете. И там под асмата пред къщата ще го видите приседнал на малкото столче с лаптопа на колене да реди стих след стих като песен. Песента на нашето минало и на днешния ни ден. 

 

   
 автор olele.blog.bg

пУет да си, е моята неволя

Поет съм аз и туй е моята неволя.
Открих си блог, да дращя аз на воля.
Свърши се вече с този рахатлък -
хм, рима тук ми липсва, затуй - Язък !

Че гледам има тука много Поетеси,
а без жена в днешно време,  за къде си ?
Закъсал съм я нещо,липсва състрадание.
Затуй и ще обсебя, аз вашето внимание !

С мойта куца рима,
встрани залита си стиха.
Досущ кат" дърто пиянде
подпряло гръб в кръчмарската стена.

Имъчих се да я римувам
таз мерената реч,
Ще взема да си ви таксувам
за тоз тюрлю-гювеч.

1. lubima - ;-)) хареса ми твоята рима))Дращи ...

Въх ! Леле како, стана тя каквато ...

Въх ! Леле како, стана тя каквато стана !
Започвам вече с пълната програма !

Поезия ще сътворим,
ще бликне слово кат фонтан -
смисъл засега не ще да търсим,
че пак ще стане този стих за зян.

Свирукам си, свирукам си мелодия една
в думи аз си я обличам,
че гола ще е само гола красота.

Тук звънне дума,
в паузата ще сложим и акорд.
Апломб ?

Апломб ще има !
Ще сътворим на римата
неръкотворен дом.

Мерак да има,
то другото е лесно.
Мелодията нека само си върви.

Мелодия, като отмиваща се песен
от времето на наште младини.

Спомен

Аз помня те !
Със спомена оранжев  -
цветът на твойта топлина.
Изгаряща до болка и по детински млада - 
жигосала ме с белега на любовта.

Така те помня аз.
Обвита в нежна аура,
иронизираща ме на моменти.
С поглед закачлив -
към рамо, наклонила своята глава.

Не искам,
и не мога с времето да те забравя.
Защото още чувам,
в мигове на самота и болка
прошепнатите в нощта слова.

И тъй ще те запомня !
Със спомена на наште срещи -
в очите свои, сбрала моята тъга.
Ти в мен остана , единствената 
и безсмъртна, вечно млада -
завинаги,  в моята душа.

Чаша сутрешно кафе

 Денят започва късно
с чаша сутрешно кафе.
А през прозорците,
се пак процежда
уморена светлина.
С надежда нова се събуждам.
с надежда, новичка една.
Дали отново ще те зърна,
дали ще влезеш в мойта сивота ?
Денят започва бавно
 -аз взирам се в мен.
На дъното се аз откривам,
сред странни сенки обграден.
Със почерк странен , треперливо
изписана си ти до мен.
И чашата изпита е до дъно -
на дъното сме само двама с теб.
Един до друг, отново заедно -
докоснали се, в новият ни ден.

Post Factum

Здравей !
Аз бях обещал да мина...
но знаеш, как животът е сега - 
едно подкараш, сетне друго
и все не стигам аз, 
до твоята врата.
Знам..
чакаше ме дълго,
очакваше звънът в нощта.
И в черните самотни нощи,
аз бях сред други,
в самота.
Виж...
аз пак пристъпвам плахо.
Сърцето свое притaявам,
стоя аз тих пред теб,
сега.
И да поседнем, а ?
Да помълчиме заедно
ний поглед сплели
отпиваме от нежна
тишина.
Налей !
За тез , 
които днес сред нас ги няма
за приятелите наши
да споменем с поглед сведен
паметта.
Така и както
днес те споменавам
поседнал сам,
а срещу мене - 
Тишина.

Ти пак си тук.

В екрана се взирам,
отсреща си ти.
Усещам те тебе,
чрез твойте очи.
Студено е днес,
присвиваш се ти.
И тръпнеме двама
в студените дни.
Мълчим пак заедно,
екран ни дели.
Но някак си близко
сме двама, нали ?
Аз думи пак нямам,
нямаш и ти.
Но трябват ли думи
щом тишина ни теши ?
Самотен текста се ниже
стиха сам се реди.
Безмълвен оставам,
оставаш и ти.

Есенно, почти златисто.

Част от мене, в миналото все живее -
част от мене, с тебе е сега.
И отново с теб сме двама,
и посипва ни със злато есента.

Времето, назад в годините е спряло
и седим си с теб, под старата асма.
Тихо в мен се връщат, миговете отшумяли
в дланите си аз усещам, твоята ръка.

И повеждаш ме със теб отново,
по пътека златна с есенни листа.
Слънце, вътре в мен  изгрява
връщаш ми отново радостта.

Мьобиусов синдром

Да бяхме в друго време се родили,
по времето на Йовков и Пелин -
По този начин бихме ли творили
или друго бихме ний, възпели в химн ?

Опитвам се, аз някак си да се представя
в шаяк сив, с износено , закърпено сетре.
Край масата олющена, в кръчмата събрани -
наливащи подред , от мътно стъклено шише.

Отпиващи от люта гюлова ракия -
опиянени в тежък розов аромат.
Дали за чувствата си бихме ний спорили
или всичко, щеше да е с друг обрат ?

Приглаждам аз замислено брадата,
непознала с дни и седмици бръснач.
И в него време, неусетно се пренасям
потъвам в тих, вечерен селски здрач.

Долита лай далечен, измучи телна крава
поляга бавно, с дъх на издоено мляко вечерта.
Полето опустява - стадата връщат се от паша,
на  чановете медногласни, носят песента.

Отвън на двора , под асмата съм  приседнал
и взирам се с надежда в старата луна.
И питам се , дали така и след години
животът ще да е загадка и за нашите чеда ?

Моята политическа платформа

Не смятам аз отново да гласувам,
не искам за измамници, да дам си аз гласа.
И с риск, за аполитичен да ме мен тълкуват,
поемам по избраният си стръмен път.

Не ще да търся аз опора във Месии,
не искам пак да чакам 800 дни.
Туй що съдбата, като орис ми е отредила
до дъно ще изпия, та дори и да горчи !

Поемам сам, а редом с мен съзирам други.
Отрекли се от обещани земни благини.
Отхвърлили лъжите съблазними
поели като мен, към истина сами.

Вървиме редом, всеки е нарамил
торба с надежда, вяра и любов.
Къде ще стигнем никой се не пита,
вървим напред, в Движение Живот !



              *   *   *

Срещали сте Радостта  с първите цветя на пролетта, с морските вълни през лятото, с топлите багри на есента. Аз я срещнах в студения зимен ден. Искрена, търсеща, тъгуваща понякога за недоизказаните думи, за неполучените ласки, но винаги радостна от идващия ден и това което ни носи той.   

  Автор: radost4e



  Прочети ме!