Наближавах върха когато бурята връхлетя.  Снегът се сипеше право в лицето ми като обвинение за всички недоизречени думи. За всичко което би могло да бъде, но не е. За паузите и спестената истина. Стоеше пред мен и ги хвърляше в лицето ми. Докато вятърът ме събори в снега... Свалих раницата и очертах на снега дъното на палатката. После го изгребвах и трупах откъм наветрената страна.  След половин час бях разпънал палатката и лежах в спалния чувал.   Когато тя спи съм тих като мишка. Приготвих си кафе и дълго стоях пред екрана. Часовете се нижеха бавно и монотонно. Мислех си за нея, за първите ни дни и внезапно възникналата близост. Как светът се променяше. Моят свят. С нетърпение очаквах утрото. Първата усмивка, първото кафе. Леко забързана и делова когато тръгва за работа, но никога припряна.    

 

Когато легнах до нея тя тихичко изсумтя. Внимателно проврях ръка под главата и. Сега сумтенето се усили. Размърда се в съня си, опря гръб в гърдите ми, а после намести и стъпалата си върху краката ми и като въздъхна доволно притихна. Обичаше да и е топло. Когато дишането и се успокои затворих очи. Бурята бушува  осем дни. Когато се събудих вятърът беше утихнал. Грееше слънце. Върху снега имаше хиляди слънца, светлината режеше очите и огнено-зелените букви грееха между две сърца:” Когато се събудиш нека да съм там, до теб във ранния ти час...” 

Вървях на юг и когато стигнах пирамидката където беше погребано моето коте, тръгнах надолу. Бях по средата между Окото и Бъбрека когато чух лека въздишка. Лавината ме застигна, погълна ме и полетях. Летях в тишината към нея.
       Далече, далече в безкрая... 

не съм сигурна, че го разбрах съвсем, но има за какво
да си помисля.

И ако не ме напусне вдъхновението ще бъде един цикъл от разкази за Самотата, Тишината която крещи в душите ни и Любовта ни към хората с които сме били за миг и са останали завинаги в душите ни.

ПРОСТО МЕ ПОКОРИ И СЯКАШ ТЕ ВИДЯХ ИСТИНСКИ БЕЗ ФАЛШ ... И БЛАГОДАРЯ!
С ОБИЧ ДЖУЛИЯ БЕЛ

СРЕЩИТЕ НИ СА РЕДКИ, НО ВИНАГИ СА МНОГО ВЪЛНУВАЩИ. ВЪЗХИЩАВАМ СЕ ОТ ТОВА КОЕТО ПРАВИШ И ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ МЕСЕЦИ СЕ ТРУДЯ НЕУМОРНО ТО ДА СЕ МНОЖИ В ИМЕТО НА ИЗКУСТВОТО.

Невероятен синхрон с природата ! Бяла магия за щастие те е понесла там някъде далеч и събудила от временния ти сън ! Каквото и да кажа - не мога да го опиша с думи , а и те думите никога не стигат .Остават усещанията и оттенъка..

Това е един различен свят, за който винаги сме мечтали и никога не сме имали. Щастливи са тези които са се докоснали до него.

своя сън и своето събуждане....някъде.
Радвай се на звездите в твоя небосвод....
същата красота и любов е навсякъде. Умееш...деликатно... Като чувствителна мембрана поемаш нежността, усилваш я и ни я подаряваш да я усетим и ние. Благодаря ти за прекресния постинг!

Думите ти ме правят щастлив, защото дори и само няколко души да разберат написаното, трудът си е струвал, защото Любовта е изкуство - изкуството всеки ден да даряваш любов, за да направиш някого щастлив.

Такива текстове не изискват мислене, а повече - чувстване. Поздрав!

Хората са различни, едни мислят, други чувстват, а трети... Първият коментар който получих беше:"И вече не правиш толкова правописни грешки". Тогава пишех "Затворнически днивник" и грешките бяха за "достоверност", но хората не винаги разбират :)
Поздрави !

а има и стари разкази от "поръчките" и ще трябва да поразчистя нещата за да ми е по спокойно, че нали видя как стават бъркотии понякога:)

че повечето хора четат текста като напълно биографичен. А той може да е всякакъв. И ми се налага да правя уточнения. Всъщност наистина творбата си има свой живот, макар авторът като неин родител да оставя ДНК-отпечатък.

Една картина, човек срещнат на улицата, или изречение прочетено някъде ни "хващат" за гърлото, предизвикват чувства и ни карат за дълго да се замислим. Улавяйки това чувство, аз го доразвивам, усилвам и давам възможност и на други да се докоснат до него. Ако се развълнуват, ако се замислят, това е награда за труда и усилията ми.