Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.02.2009 23:21 - Разкази за котки 3
Автор: krassko Категория: Забавление   
Прочетен: 1106 Коментари: 2 Гласове:
3

Последна промяна: 11.02.2009 23:46






20.10.88     
Котката и Белият вълк  /25/


                                           на
fenris

Мъжете внесоха малката клетка, в която лежеше Вълкът и я поставиха в средата на голямата клетка. Отвориха вратичката и започнаха го бодат и удрят с железните пръчки. Бяха груби и жестоки. Като видяха, че Вълкът не помръдва, повдигнаха задния край на клетката и го изсипаха на земята. После си отидоха.

 

На сутринта дойде Човекът с тоягата*.  Носеше месо. Вълкът отдалече подуши месото. Човекът се огледа, има ли хора наоколо и внимателно подреди месото в раницата си. Наля  вода и си отиде. През деня идваха хората. Спираха се пред клетката и го гледаха. Понякога децата му подхвърляха храна. Вълкът лежеше и силите го напускаха. Едва успя да допълзи до водата.

 

 Вечерта дойде Котката. Беше полудива, живееше в гората, там където свършва градът и започва планината. Спря се пред клетката и дълго гледа Белия вълк. После легна до мрежата. На следващата вечер Котката дойде отново. Носеше врабче. И на по - следващата. И лежеше пред мрежата до сутринта.

 

Тази вечер Котката носеше заек. В ъгъла на клетката, там където се оттичаше водата, имаше малка пролука. Двамата разшириха пролуката и Котката влезе в клетката. Вълкът изяде заека, напи се с вода и си легна. Котката легна до него. И Белият вълк вече знаеше, че ще оцелее. Защото не беше сам. Когато сте двама и когато има Приятелство и Любов ще оцелееш дори в клетка...       

 

  
* - 
Човекът с тоягата –  Живее и днес в едно мазе на ул. Янтра. По онова време продаваше месото във фоайето на кино “Влайкова”  и пак там, проиграваше парите на игралните автомати. Проигра вещите и жилището си...

 

Тук съм длъжен  да спомена децата и възрастните, които в онази първа студена зима на Демокрацията, отделяха от залъка си, за да помогнат на животните в Зоопарка да оцелеят.  Всички те сега са достойни млади жени и мъже. А инициативата “Приятели на животните” продължава и днес. Директорът и целият персонал на Зоопарка бяха сменени. 

Автор: krassko




21.10.88        
Котката и Белият вълк 2  /26/


Тази сутрин Котката не си тръгна. Покатери се на сухото дърво до вратата и се скри. Човекът с тоягата влезе, наля вода и когато тръгна към вратата, Котката се хвърли на раменете му. Заби ноктите на предните лапи в главата му, увисна на тях и с ноктите на задните, дереше лицето и му. Белият вълк се изправи и когато Котката скочи на земята, побягнаха през отворената врата.

 

Когато достигнаха Планината, се скриха в храстите над потока. Малко преди обяд видяха заек.  Отиваше към  потока. Често спираше, изправяше се на задните си крака и се ослушваше. Котката направи широк кръг, чак от другата страна на потока. Изчака заека да се напие с вода и тръгна към него. Заека побягна нагоре към храстите. Когато се нахраниха, легнаха отново.

 

Вървяха само нощем. След три дни изкачиха билото на Планината. Когато тръгнаха надолу, срещаха все повече животни. Диви прасета. Сърни. И нямаше хора. Имаше много катерици. Дори уловиха един глухар. Също както заека, Котката заобиколи отдалеч и го подпраши. Глухарят побягна тежко, с разперени криле, мъчейки се да излети и се сблъска с Белия вълк. Нощем ставаше студено. Заваляха дъждове.


Реката се виждаше от далеч. Виеше се като сребърна лента. Валеше ситен дъжд. И тогава видяха Стената. Никога не бяха виждали такава стена. Дебели жици почти опираха във върховете на малките борчета. Дъждовните капки сякаш излизаха от жиците. Светеха и се стичаха до земята.  Чуваше се бръмчене. Дълго вървяха покрай  Стената. Когато спряха, бяха на същото място от където тръгнаха. Тогава Белият вълк легна на земята и пропълзя под Стената. След него пропълзя и Котката.

 

Вече се разсъмваше когато преминаха Реката. Като излязоха от водата и двамата трепереха. Беше студено. Козината им беше останала във водата. Оглеждаха се любопитно. Кожата им беше гладка и тук-таме имаха косми. После се затичаха по пътеката да се стоплят. Слънцето отдавна беше изгряло когато стигнаха Селото. Беше малко. Нямаше хора. Вървяха по улицата и когато стигнаха последната къща, досами гората се спряха.

 

Портичката беше отворена и сякаш ги канеше да влязат. Вратата на къщата също беше открехната. В малкото дворче пред къщата имаше маса и две пейки. Отстрани на масата от земята стърчеше тръба. Под нея имаше корито. Като влязоха в дворчето, Белият вълк отиде до тръбата и неумело се опита да отвие крана. Котката протегна ръка да му помогне, но той каза:
             Аз сам ! – И от тръбата потече вода. Котката влезе в къщата. На стената до вратата имаше бяла кутийка. Когато натисна копчето, лампата на тавана светна. И имаше светлина.  Тя го извика:

-         Ела !

 

Първите думи които изрекоха, станаха имената им. Тя го наричаше -Адам, а Той  -  Ева. Хората бяха изчезнали.  И когато се роди първият им  Син, те  знаеха, раждаше се Новият Живот.  
Всичко  започваше Отначало...

 

Автор: krassko 





22.10.88      Котката и приятелят на мама  /27/

 

                                       на tini4

                              

Когато бях малка си имах котка. Мама не я пускаше в апартамента, но аз си играех с нея в двора зад блока. Бях и направила къщичка.  Всеки ден я хранех. Котката нямаше часовник, но знаеше кога е време за хранене и идваше. Никога не закъсняваше. Котката си имаше приятел. Аз не го харесвах, защото е много мръсен и козината му беше оскубана от едната страна, но котката си го обичаше. Защото я пазеше от другите кучета.

 

Баща ми не го помня. Мама казва, че се разболял още когато съм била бебе. Болеста му била в главата. И го лекуват в болница. Още го лекуват. Но на мен не ми е мъчно за баща ми. Защото не съм го виждала. Обичам приятелят на мама. И тя го обича, но никога не му го казва.

 

Той и име си няма. Когато мама се обажда по телефона, казва: 
      -  Ей, приятел.  – И той идва веднага. Така дойде, когато паднах и си счупих ръката. И ни закара в болницата. И на “Зелено училище” ме кара с колата. И до морето,  всяка година и после ни връща. Но не стои с нас. Веднъж попитах мама, защо не спи с нас. А тя много мисли и каза:

       -  Ако спиш с приятел, ще го загубиш. 
И няма да имаш приятел. – И се разплака. 
И аз плаках с мама. Не знам защо.

 

Вече съм голяма. И си имам приятел. Излизаме всяка вечер. И се целуваме. Много се целуваме. Напоследък той все иска да спиме заедно.  Не знам какво да направя. Много искам да си имам приятел като мама. И го обичам. Но ако спиме, ще го загубя и трябва да си търся друг приятел. Не знам. Лесно ли се намера приятел ?

И котката, дали ще го хареса?..                                             



Автор: krassko





26.10.88        
Котката, Змията и Къщата


                           
на   krotalka

Старите къщи са като старите хора, пълни със спомени. Годините прибавят нови болежки, а самотата ги убива малко – по малко. Но през лятото, когато доведат внуците, къщата оживява от детските гласове, пак изнасят масата и столовете на двора под стария орех и потокът от хора не секва. Идват по един, по двама, съседи, роднини, познати. Разпитват как е там, най вече за цените и гледат тъжно, уморени от дългото очакване, най после и тук нещо да се промени.

 

Когато пристигна, къщата я посрещна сърдита. Колко години не беше идвала,  две  или  три ? Вятърът люлееше кепенците на прозореца, те поскърцваха и жално изохкваха  всеки път когато се удряха в стената. Вратата, увиснала от годините , не искаше да я пусне да влезе. Пак изнесе масата под ореха, но през портичката рядко влизаше някой. На стената на магазина дълго гледаше лицата на  съседи,  роднини и познати,  които нямаше да види никога повече.

 

Сутрин пиеше кафе на масата под ореха. Беше свикнала да пие кафето с мляко. Когато дойде Котката, Тя и наля  от млякото в една чинийка. И Котката идваше всяка сутрин. Къщата бавно се съживяваше. Дни наред изнасяше от стаите ненужните вещи. И на Къщата и олекваше. Когато изми прозорците и боядиса тук – там, където боята отдавна се беше олющила, къщата засия отново.  Сутрин Котката обикаляше стаите и мъркаше одобрително. После лягаше  пред вратата на слънце и спеше до обяд.

 

Дните се изнизваха и лятото отиваше към края си. Сутринта, Тя прибра масата в къщата и изнесе двете чанти пред вратата. Котката обикаляше неспокойно чантите и душеше ту едната, ту другата. Миришеха и на чуждо и непознато. На самота. Когато пристигна таксито, тя вдигна и прегърна Котката:

      -  Да пазиш Къщата. И ти да се пазиш. Да не ме забравяш. Догодина пак ще дойда. И да ме чакаш.- Остави Котката, взема чантите и замина.

 

Котката лежеше по цял ден на площадката пред Къщата. Нощем ловеше мишки на двора. Дните се точеха тягостни и самотни. Когато Змията пропълзя в двора, Котката я усети веднага. Можеше да я убие. Нали пазеше къщата. Но и беше толкова самотно. На разсъмване улови две малки мишлета и ги остави пред Змията. 
И на следващата сутрин пак. И пак.

 

Пролетта си отиде и слънцето вече огряваше площадката пред вратата на Къщата. Котката лежеше, а до нея се беше навила Змията. Пазеха Къщата. Понякога Котката отиваше под ореха,
там където стоеше масата и дълго гледаше към портата. И я чакаше. Нали и беше обещала, че ще дойде пак следващото лято.

 

Автор: krassko 



29.10.88         КОТКИ НА КАРТИНКИ

                       на  allbi

Когато стана на пет години, си намери първото коте. Чуваше гласа му на стълбището и когато отвори вратата, то смело влезе в антрето. Беше съвсем малко.  Радва му се до вечерта. Когато баща и се върна от работа, взема котето и излезе. Не и се караха за котето, а за вратата. Когато е сама не бива да отваря вратата. На никого. 
Даже на коте.

На единадесет, вече си имаше приятел. Заедно си тръгваха от училище. Разхождаха се  из парка след училище. Там намериха второто коте. Той го хвана и и го подари. Радва му се до вечерта. Когато баща и се прибра, взема котето. Никой нищо не и каза за котето. Все и повтаряха, че не бива да ходи с момчета в парка.

На шестнадесет се влюби. Обичаха се. И си имаха тайно местенце. Прескачаха оградата на детската градина и там зад сградата, под дървото имаше пейка. Целуваха се и ...   започнаха да правят секс. Всяка вечер. Там дойде третото коте. Дойде само. Когато го занесе в къщи, баща и го взема и повече не и разрешаваше да излиза вечер. Беше ги видял как  прескачат оградата.

Беше на двадесет и една когато се запозна с него. Запознаха се в Нета, заради Котките. Работеше в обсерваторията в ЮАР, но договорът му изтичаше. Когато пристигна, и донесе коте. Разказваше и за звездите. Ожениха се,  а след шест месеца той замина за Мексико. За три години. Беше щастлив, че ще работи в най голямата обсерватория в света.

Когато лекарката и каза, че докато е бременна, а и когато бебето се роди , не бива да има котка в къщата, тя се разплака. Баща и дойде и взема котето. Майка и почина преди месец и той остана сам. Сега се грижи за котето. А тя, всяка вечер докато си говорят по скайпа, гледа на стената над монитора неговата снимка и снимката на котето. И когато бебето се роди, няма значение как ще го кръстят. Те ще му казва: КОТЕ.

 Автор: krassko 

 

 

01.11.88          Котката, секса и смъртта


                         на   forestlove

 

Слънцето току що се беше скрило зад острите върхове на планината. На запад небето беше огненочервено. Чуваше се напевният глас от минарето. Беше време за молитва. Продавачите на пазара бяха коленичили на килимчетата и се молеха.

 

Тя стоеше до стената. Беше прегърнала Котката и я галеше. Когато  доближих, така и не разбрах тя ли хвърли Котката, или Котката сама скочи в ръцете ми. Хванах я. Беше Перскийка, пухкава и мека. Докато я галех, гледах очите и. Бяха черни със златисти ивици.  Ивиците започнаха да се въртят и ме погълнаха. Когато се опомних, молитвата беше свършила. От сергиите се чуваха виковете на продавачите. Като и подавах Котката, ръцете ни се докоснаха. Виждаха се само очите, лицето беше скрито зад забрадката:

      - Искаш ли Котката...  ...   ... Искаш мен... ... ... Вземи ме...

 

Скоро щеше да се разсъмне. Стоеше на прага. Говореше толкова тихо, че едва долавях думите:

      -Б ягай... Бягай... Не спирай да бягаш. Те ще те гонят. Длъжна съм да им кажа. На баща ми. На братята ми.  Те ще те гонят. С пушките ще те гонят. Бягай...   Бягай...

 

На третия ден се бях изкачил високо в планината. Избрах си един връх, най-стръмният и вървях към него. Виждаше се селото и на средата на пътя до него видях мъжете. Тридесетина души вървяха в редица. Дулата на пушките проблясваха на слънцето. Това бяха ловците. Ловците на Честта. Баща и, братята, роднините. А аз бях стръвта. Или плячката.

 

След още два дни достигнах границата на вечните снегове. Вървях покрай снега докато имах сили. Четири дълги дни, до късно през нощта. На петия ден тръгнах надолу. Когато достигнах първите храсти, дълго почивах. Вече имаше храна. Хранех се с листа и корени.

 

На петнадесетия ден влязох в селото. Непознати мъже ме спираха и ме прегръщаха. Бяха роднините. Такъв беше Закона. Можеха да ме преследват четиринадесет дни. На петнадесетият - ставах роднина. Почетен роднина на семейството. И никога повече не я видях. Докато бях в селото, за мене се грижеше по-малката и сестра. Такива са традициите. Спазват се и до днес. И някъде там сред върховете на Кавказ е моят Връх. И две черни очи със злато в тях.   



Автор:
krassko 



19.11.88         Котката и Ниагарския водопад


            
  на forestlove

В събота сутрин пиеха кафе. Седяха на масата, всеки потънал в мислите си. Беше отминала още една напрегната седмица, задавяше се следващата, а мислите им се преплитаха, разделяха се и пак се събираха. Не говореха. Двадесет години заедно. Вече пиеха второто кафе, когато влетя малката. Задъхана, на пресекулки разказваше за Котката, която е останала сама в Планината. За Ваня*, която си е загубила ножа и снега който ще завали следващата седмица.Това беше нейният свят, света зад екрана на монитора. И този свят понякога ги плашеше. Утре е нейният ден. Ставаше на дванадесет. Не искаше подаръци и торта не искаше. Искаше да намерят Котката.

 

Сутринта тръгнаха рано. Малката седеше на предната седалка с листовете от принтера на колене като истински навигатор. А баща и се смееше, че с такъв навигатор, ако колата не падне в някое дере, със сигурност ще се загубят в планината. Когато подминаха Карлово, както беше казала малката, намериха черешовата градина. Оставиха колата там, вземаха раниците и поеха по пътя към планината. След час пътя свърши и нагоре продължиха по тясна стръмна пътечка. После и тя се изгуби.  И отново започнаха шегите, този път за планинския водач, който си загубил групата, а накрая и сам се загубил в планината.

 

Малката нацупена и сърдита ръзгръщаше листовете, но там повече нищо не пишеше. Вече тръгваха по обратния път, когато съгледа три плоски камъчета, внимателно поставени едно върху друго. Втурна се към тях и видя още три. Баща и отмести клоните с които беше препречена едва забележимата пътечка и отново продължиха нагоре. Най напред чуха шума на водата и когато заобиколиха скалата, сякаш разгърнаха приказна книжка с картинки. Под водопада, на скалата в малкото езеро стоеше Котката. Като голяма пухкава топка.

 

Вече по тъмно пътуваха обратно. Котката се беше настанила на рамото му и напрегнато се взираше в пътя. Пътят към новия и дом. А тя си мислеше за тортата в хладилника, дванадесетте свещички и децата, които растат толкова бързо. Малката спеше на задната седалка и сънуваше Ниагарския водопад.


______________________

*Ваня http://www.planinari.org/200708_Noja-VaniaVn.htm

Автор: krassko 








Гласувай:
3
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. allbi - Тя,
12.02.2009 00:18
глупостта навярно ни отива
така по-лесно се живее
без никакви задръжки и обиди
завесата щом падне пак ще оцелеем...
Пленени нашите души
живеят в собствения ад
и по-дабре е да се замълчи
и да не гледаме назад...
Но зная, зная ще остане
горчилка в моята душа
и спомен, грозен за страдание
от фалш, ненужна суета...

УТОЧНЕНИЕ : този изблик няма нищо с разказите
просто ей, така ...
цитирай
2. mamas - Нов ден...
12.02.2009 07:11
И ето - тръгва си нощта.
С усмивка ражда се зората.
Нов ден започва за света.
Търси и в него красотата!
Широко отвори очи!
Нагоре гледай - не надолу!
Дори и хлябът да горчи -
душата ти да е в простора!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: krassko
Категория: Изкуство
Прочетен: 1183684
Постинги: 572
Коментари: 4622
Гласове: 17554
Календар
«  Август, 2017  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031