Сега, когато повече не се обаждаш
                                             и телефонът ми мълчи със дни,
                                             сега, когато  не искаш да ме виждаш,
                                             а образът ти в сърцето ми тупти...

                                             Дали ще можеш някога да ми простиш,
                                             че бях щастлив във всеки ден и миг,
                                             или всичко в миналото ще оставиш
                                             като година от един забравен век.

                                             Сега, когато денят от сутринта горчи
                                             и птиците за никого от нас не пеят,
                                             дали все още спомени от миналите  дни
                                             в душите ни с години ще живеят...






 

Първото, което ми хрумна за твоето стихотворение е, че е тъжна красота.:)
Бих искала да ти обещая, че тя ще се върне с горещото лято, с крясъците на чайките и морския бриз, но не мога.
Прекрасно е. Много ми хареса.:)

Като изчезна за един ден си пофантазирах малко и колко е да го напиша.
А тя защо трябва да се връща. И без да се връща, като дойде лятото
нищо не пречи да напиша как се е върнала... Ха ха ха...
Фантазиите край нямат... :)

винаги си искрен в чувствата и смислено го изразяваш. Допада ми.

Няма по лошо нешо от фалшивото пеене.
А стиховете някога са се пеели.
Едни от първите стихове които четях в детските години са на Архилох :)